Творчество от едно болно подсъзнание...

Тъй, тъй, аз се престраших да пусна нещо мое. Обаче е много важно да спомена, че нещата, които ще прочетете не са се случвали с мен или мой близък. Всичко е породено от болното ми подсъзнание и дълго време беше скрито в дълбините на душата ми, но не след дълго се изля върху белия "лист" на уърд
Започвам с едно, което е малко страно, а една приятелка ми каза, че е травмиращо...
Ще се радвам да чуя мнението ви, важно е за мен, така че моля ви коментирайте...


Студена сутрин.
Избледняваща луна.
Сутрин като всяка друга преди тази, е с малката разлика, че пронизващата мелодия на будилника ми бе точна. Изстенах от недоволство и разтърках очи, протегнах ръка и впих пръсти в меката козина на мъркащото създание добрало се до леглото ми току що. „Скъпоценното ми камъче” наричаше го мама затова го кръстихме Опал, но това беше преди баща ми да я пребие до смърт след поредната си пиянска нощ. Още помня красивата усмивка изписана на лицето и от радостта, която изпитвах аз когато ми подари тази котка, още помня хилядите сълзи, които изплаках за мама след като баща ми я преби за дето ме глезила с подаръци. Още се питам как полицията повярва на скалъпеното падане по стълбите, още помня нелепата смърт която баща ми измисли.
Силното тряскане на врата ме изкара от болезнените спомени.
Станах от леглото си и с бавни крачки се запътих към банята от която излизаше баща ми. Погледнах го с очи пълни с омраза и гняв, а той ме поздрави с поредната си съскаща обида, но не му обърнах внимание, вече бях свикнала.
Влязох в банята заключвайки вратата след себе си. Нова вълна от спомени ме връхлетя…окървавените дрехи, локвите кръв, бейзболната бухалка… Затворих очи и разтърсих глава опитвайки се отчаяно да премахна спомена. Наведох се над мивката, пуснах студената вода и наплисках лицето си. Погледнах се в огледалото в главата си проби път нова мисъл, „Нов ден.Може би различен”.
След няколко минути се върнах в стаята си щастлива от факта, че изминах разстоянието от банята до нея без някой да ме влачи за косата и без някоя нова синина.
Огледах стаята си за нещо което бе различно от екип на мажоретка, костюм на стюардеса или нещо друго от извратените фантазии на така наречения ми баща.
Погледа ми спря върху чифт черни дънки в комбинация с черна тениска на Nightwish, без да се замисля го облякох за секунди. Докарах косата си до прилежен вид, обух кецовете си и мушнах в задния джоб на дънките сгъваемо ножче, бях готова да го използвам ако се наложи. Грабнах чантата си и се запътих към училище. Вървейки към спирката в главата ми все още се въртеше мисълта „Нов ден. Може би различен”.
Зачаках зелената светлина за пешеходци да светне…5…4…3…2…1, колите намалиха и спряха зачаквайки новият си старт. Тръгнах да пресичам забързано и…последното което чух бе писък на жена, писък разкъсващ мъглата, писък звучащ безпомощно, а последното което видях бе ярка, примамлива светлина. Всичко стана за секунди, болката бе силна, но премина бързо сякаш рязко махнах лепенка от заздравяла рана…
„Нов ден.Може би различен!”.
Студена сутрин.
Избледняваща луна, а после…блажена самота…

Доста е добро..продължение..ще има ли..че ме прояжда един огормен интерес..доста ди добра!!!

Ами имам и още разкази както и един незавършен роман, може да пусна още нещо =)
Много благодаря, радвам се, че ти харесва.

Радвам се, че ти харесва, и да това е края.
Ето още нещо.


Пречистваща вълна
И тази вечер както всяка преди това на
брега на морето зърнах човешка фигура, бе красиво огрята от лунната светлина.
Мекия вятър поклащаше и така непокорната и коса, сякаш къдриците и борещи се
една с друга бяха деца потънали в забавна игра. Приседнах на един камък
загледан в гърба и. На фона на блъскащите се в близките камъни вълни песента,
която пееше звучеше още по-изящна и вълнуваща. Докато се наслаждавах на гласа и
към нея се приближи едно момче, тя се изправи и се хвърли в обятията му, целуна
го нежно и продължително. След като се отделиха един от друг, момчето хвана
ръцете и и заговори. От начина по който отваряше уста ми се прииска да чуя
нежните слова, които сигурно и нашепваше, но от бавно затихващата усмивка на
лицето и разбрах, че т.н. нежни слова не бяха въобще нежни. След секунда
момчето пусна ръцете и и си тръгна оставяйки красавицата сама. Гледах как сякаш
на забавен кадър сълзите и се стичат по лицето, как тя седна пясъка и обви
колене с ръце полагайки глава на тях. Не се сдържах и се приближих, седнах до
нея. Тя ме погледна с насълзени очи, очи изпълнени с болка, очи питащи „Защо”.

- Здравей Непознати! – каза ми тя с меден
глас изпълнен с тъга. – Искаш ли да знаеш нещо?

Аз кимнах.

- На този плаж се случи всичко… - тя
стана и с грациозна стъпка като котка отиде по-близо до водата. - …и на него ще
свърши. – свали от ръката си пръстен и го хвърли на сантиметри от водата.

- Тази вълна ще заличи спомените ми за
него.

Обърна се към мен и се усмихна през
сълзи, след което тръгна на долу по брега загубвайки се в тъмнината. Погледнах
към мястото на пръстена, но него го нямаше. Тя бе права, но и грешеше. Вълната
премахна последното нещо от него, но никога нямаше да заличи радостите,
болката, тъгата и любовта и късащи се дълбоко в душата и.

Супер е

Хъх...наистина се радвам, че ви харесват!
Ами попринцип, аз пиша само за весели работи така че скоро няма да видите нещи по-различно, а това че са кратички, ами просто се водят разкази и затова.
Още веднъж благодаря за това, че им обръщате внимание все още... =)

Това не е кой знае какво.
Съдба, а може би Любов?!



Лежа си на
леглото забила поглед в тавана, следя тънката струйка светлина идваща от
фенерчето в ръцете ми. Съзнанието ми е обзето от мисли, въпроси и спомени.
Въпросите са едни и същи, а отговора на всички бе прост, Съдба. Ах тази Съдба,
защо на всякъде бе тя?! Когато беда те сполети винаги се питаш, защо все на
мен, макар дълбоко в себе си да знаеше отговора, Съдбата. Защо никой не може да
победи тази проклетница?! Всеки път си задавам този въпрос и всеки път отговора
е прост, Съдба. Мисля си за миналото и бъдещето, защо просто не се изтрие от
паметта ми всичко преди днешния ден, нека остане само бъдещето пред мен. Защо
просто времето не спре за да ми даде да помисля, да помисля за бъдеще без
грешки?! И отговора пак изникна в съзнанието ми…Съдба. Спомени щастливи
заличават болката от хилядите грешки, затварям очи за да видя и радостите в
живота, но там в тъмното изниква образа на поредната тъга. И въпреки
внезапната болка получена, сякаш от кол в сърцето, не смея да отворя очи за да
не изгубя образа му така мил, образ обзел душата, сърцето и съзнанието ми. С
игрива усмивка проплъзнала на устните му, сякаш с искрица, а всъщност с огън в
очите си, помахва небрежно с ръка и ти падаш доброволно в неговите крака.
Събрах сили и отворих очи, задавайки си нов въпрос. Кой, по дяволите, бе това?
И два прости отговора се изливат, но с нов въпрос - Съдба, а може би Любов?


Това ли бе
наистина, Любов или Съдба?! Дали за всичко не бе виновна тя, Любовта?!
Примамваща с красивия си образ, менящ се с хиляди лица, или това бе отново
Съдба, примамваща те с нова визия?!


Отговора на
всичките ми въпроси всъщност бе наистина прост, Съдба ръка за ръка с Любов…една
малка дружина съсипваща животи, една малка комбинка управляваща животи…