Разпределението на ученици

 Карълайн влезе в стаята - не със страх, а с трепет на очакване. Бе чувала какво се случва тук и очакваше да го види в действителност, да разбере в кой дом ще бъде разпределена тя.
 Тя затвори вратата след себе си и се огледа - наоколо имаше само огледала, точно както бе чувала. Тя се съсредоточи върху едно от своите изображения и в главата й изплува спомен.
 
" - Това какво е? - малко момиченце, на не повече от 3 годинки, се бе вкопчило в полата на една жена и сочеше хилядите книги, подредени една до друга грижовно в кабинета на баща й. Карълайн разпозна в това момиче себе си, а жената, която питаше, бе нейната бавачка, която се грижеше за нея докато не навърши 5 и родителите й не я убиха. Оттогава тя се грижеше сама за себе си.
-Не трябва да си тук, Кари. Хайде, родителите ти ще ми се карат!
-Не! - упорстваше момичето. От малка бе страшно упорита - Първо ми обясни какво е!
-Това ли - бавачката й се усмихна - Това са книги, мила. Когато пораснеш ти също ще можеш да ги четеш и ще получаваш много знания от тях.
-Не е честно! Искам сега! - Кари се намуси. Бавачката й се изсмя от сърце, след което взе внимателно една книга от лавиците и я подаде на момичето.
-Винаги съм знаела, че си по-умна от останалите... Ела, ще те науча как да четеш.
Кари се зарадва от сърце и от този ден нататък четенето бе едно от любимите й занимания."

Карълайн се откъсна от спомена и отново погледна в изображението си. Тя се усмихваше - въпреки, че бавачката й бе мъртва, тя имаше прекрасни спомени с нея и много я обичаше. Карълайн си мислеше, че вече е приключила, когато бе засмукана от друг спомен.

"Кари стоеше на една поляна, тук бе на 4.
-Хайде, защитавай се! - изкрещя баща й и изпрати едно от леките проклятия към невръстното си дете.
В ръката на Карълайн имаше пръчка, която тя се учеше как да използва.
-Експелиармус! - отрони се от усните на малкото момиченце и пръчката на баща й изхвърча от ръката му, а проклятието, което летеше към нея се изстреля някъде във въздуха. Баща й я прегърна и й каза:
-Справи се отлично, момиченцето ми.
Единствено бащата на Кери се интересуваше от нея - майка й бе била безчувствена винаги, дори когато беше бебе.
Кери обожаваше тренировките с баща си, както и обожаваше битките, когато порасна."

След този спомен Карълайн отново се върна в реалността,  огледа се. Очакваше някой спомен да я залее отново, но това не се случи. Изведнъж глас промърмори в главата й "Твоят дом е ..."

Оугъстнина влезе без страх в стаята и погледна с недоволство стола.Тя имаше много лоши спомени и не искаше дори да си помисли за тях.Погледна отражението си в огледалото ,бавно се приближи към стола и седна.'Бъди силна!'-повтаряше си тихо тя.Но колко ли силна можеше да бъде щом спомените й бяха ужасни...
'-Татко,татко!-извика малко червенокосо момиченце облечено с жълта кърпена нощница-Къде ме водиш?!
-Млъкни, изчадие на ада!С майка ти трябваше да те убием още когато беше в утробата й.Не трябваше да пускаме звяра навън!-крещеше той и едновременно стискаше посинялата от студ детска ръчичка.
Момичето не можа да се обади повече.Думите бяха излишни.А нощта - студена и мъглива.Оугъстина и баща й се отдалечаваха от дома си с всяка крачка.Когато стигнаха до голяма пропаст,той я сграбчи и хвърли без капка милост."
'Стига!'-извика Оугъстина.Но никой не я чуваше.Спомените продължаваха...
'-Моля ви! Помогнете ми!-крещеше малко дрипаво момиче на студенокръвните лондонски минувачи.Но никой не я чуваше и не искаше да я чуе.
По чудо оцелялото дете живееше под моста и се хранеше с плъхове по особен начин.То бавно смучеше кръв от тях .Не,не беше вампир,а нещо друго'
Изведнъж споменът изчезна.'Това ли беше?'-попита Оугъстина и се погледна към вратата с надеждата да види някого.

Редфлейм избра теб

Когато Дет влезе в стаята и видя многото огледала , тя се очуди . Но все пак знаеше , че трябва да седне на стола и да си спомни родителите си. Тя това и направи .Изведнъж в огледалото се появиха черни гарвани и гробища .Това беше мястото , където бе родена и отраснала.Странни хора с крила на птици вървяха около малко дете и му повтаряха '' Бягай , дете , бягай ! Не си желано тук , в нашия свят !''Това дете беше Дет , тя не беше като остналите.Беше по - силна и съществата се бояха от нея.''Можеби поради тази причина родителите ми са ме изоставили '' - помисли си Дет. :suspect:

Кейти леко отвори вратата и бавно влезе.Огледа всичко и се сети за какво е тук.Седна на един определен стол и си спомни нещо.Беше прохладно лято,Кейти беше получила за единайстият си рожден ден кученце.Тя го разхождаше в красивия и тих парк и се радваше на природата и всичко наоколо.Сам (така се казваше кучето) беше привлечен от нещо плаващо в близката река.Изведнъж се спусна към него.Кейти не беше хванала добре нашийника му и той и се изплъзна от ръцете.Тя викаше след него да се върне,докато се опитваше да го хване.Когато стигна брегът на реката тя се уплаши.Сам се беше покатерил на един камък и лаеше нещо в реката.Кейти се опита,но не можа да се качи на скалата и замоли кучето да се връща.С последни сили успя да се качи,но в този момент кутрето скочи в реката,която за него бе дълбока и момичето не го видя повече.С насълзени очи тя се върна и побягна да намери животинчето.Нямаше го,беше се удавило.Кейти седна на тревата и заплака.За първи път я болеше много.Наблизо минаваше сестра й и я видя.Изтича при нея за да види какво става.След разказа тя я прегърна й й обеща,че ще и вземат ново кутре. Изминаха няколко дни,Кейти не спираше да плаче и тъгуваше много.Постоянно гледаше през прозореца към реката.И докато гледаше за миг сърцето й спря.Да!Той беше!Сам!Жив и здрав!Момичето не можеше да повярва и излезе навън.Очите й не лъжеха.Кучето стоеше пред нея и радостно лаеше.Това е.Най-тънжия й спомен бе когато Сам скочи от скалата,а най-добрия,когато той се върна жив и здрав!Кейти се сети за това и очите и се насълзиха.Но тя се усмихваше,защото сега Сам си живееше при баба й и дядо й щастливо.

Лили влезе в стаята. Трябваше да остави своя пухкавелко отвън. Присви сините си очи. И дори не беше седнала, когато видя нещо много ясно
"-Агуаменти! Агуаменти! Нищо не става... - унило заяви русото момиче.
-Спокойно, ще стане. - усмихна се укуражително мака й. - С годините ще усъвършенстваш своите умения. Знаеш че няма да стане от веднъж."
Лили се усмихна това беше един от малкото спомени с родителите й, защото те често оцъстваха и баба й идваше на гости у тях.
После видя още нещо... Видя брат си, малкото си братче. Няколко часа преди да умре.... Момичето тръсна глава и излезе, не искаше да вижда този спомен, стаята и без това вече го беше "научила".

Стаята дълго се чуди, къде да сложи това момиче... Накрая отсъди Силвърайс.

Твоят дом е Грийнсторм

Блекроуз е твоят дом!

Стефан влезе в стаята бавно и несигурно.Притесняваше се кой точно спомен ще излезе на показ.Стигна до стола, който беше поставен в средата на помещението и седна.

-Татко, татко?Кога ще излезем навън?-попита малко на възраст момче.
-Ей,сега идвам!Само да взема метлите!-отвърна с ръзвълнуван глас възрастен мъж-бащата на момчето.
Малкият Стефан Фиоро се чувстваше развълнуван.Баща му щеше да го учи да лети с метла за куидич.За това, когато баща му излезе с две метли, малкото момченце вече нямаше търпение да се качи на едната.
-Хей, по полека!Имай търпение!-каза с весел глас възрастният мъж.-Първо трябва да вземеш метлата и...
Но бащата нямаше време да довърши мисълта си-Малкият Стефан, който преди седмица беше направил 6 се носеше из въздуха.Движенията му не бяха перфектни,но баща му го гледаше с удивление и голяма гордост.Не всеки ден момче на 6 години, което за пръв път се качваше на спортна метла политаше с нея.

Найт пристъпи плахо в малкото помещение.Забеляза стола,посегна към челото си за да изтрие потта.Отметна косата си и решително направи няколко крачки към стола.Тогава седна и...Първият спомен който изплува в съзнането й беше от преди околко 11-12 години:Беше в градината с родителите си.Беше слънчево,всички се смееха.Сестра й бе още малко бебе,а Найт се грижеше за нея старателно...На лицето й изплува усмивка(като по чудо),тогава тя скръсти ръцете си и зачака хубавият спомен да приключи.И ето най-сетне тя се пренесе на тъмна и мрачна учлица,с наметното одеало на гърба си,държаща за ръката сестра й -Мери Алис,а пред тях - горяща кола.Ленейките звучаха странно,и забързано,но за двете сестри всичко беше на забавен кадър.По лицата им се стичаха сълзи...Изведнъж Найт се стресна и изтри сълзите от очите си...Пренесе се към друг спомен...Беше в гората,там със елфите и се учеше как да удря.Елфите танцуваха доволно около нея и от време на време й покаваха някой друг трик.Всякаш цялата гора бе на нейна страна,движенията и бяха като на гимнастичка,слънцето процепваше през гъстите клони...

Блекроуз е твоят дом!

Пития влезе в малката стая,за да намери маса с хартия за писани и молив.Тя седна спокойно на стола,пред масата и се заоглда.Знаеше какво се очаква да направи и просто затвори очи, за да си поеме въздух и да остави спомените просто да се появят пред погледа й.
"-Пития, ела при мен- жената бе седнала на земята в голямо светло помещение с висок,заоблен таван.Това бе майката на Пития-многоуважаваната Ейна Монту,главна жрица в слуба на Нефтида.
Малкото 5-годишно момиче отиде до майка си и седна срещу нея, със скръстени крака и ведра усмиква.
-Милато ми момиче,нещата за теб са толкова сложни,за си толкова малка-жената,с кожа в цвят на карамел и гарваново -черна коса, приглади нежно нослето на момичето.
-Майка...искам да дойда с теб в главния храм-промълви Пития със ясен и звънък глас и се озадачи,когато Ейна се засмя.
-Не ти е позволено, дори и аз не мога да ти дам това право-жената въздъхна-този, които даде част от себе, която сега живее в теб...баща ти,той не бе като мен,като нас.Той не бе посветен в Истината...затова ти сега,като негово продължение не можеш да пристъпиш там, където където е позволено само посветени да влизат.
Пития се намръщи,но после поърза да погледне с очакване майка си:
-КОй е той...моя баща-попита тя.
-Вярвам в теб моя малка жрице...Вярвам,че ще разбереш истината сама и някой ден,когато времето е правилно ще ти бъде позволени да пристъпиш на най-святите места.
-Значи...трябва да се срещна с него...-Пития погледна изпитателно майка си
-Това ще е само част от пътя ти...но не забравяй...Стъпка по стъпка,и всичко ще се разкирие...Ти имаш такава сила,не бързай.
-Няма...но когато мога,ще се върна и тогава ще бъда завършена,нали...-момичето се усмихна и поклати глава при благат усмивка на майка си."
Пития отвори очи и се усмихна, с полу-извити устни.Сетне стана и излезе.

Редфлейм е твоят дом!

Грийнсторм е твоят дом!