Реката на Мечтите - Лили и Кейдън

За разлика от него Лили реши, че е редно да се представи:
-Аз съм Лили. - усмихна се тя.
Беше й малко странно някой да се извисява над нея като орел, за това стана, но не направи и крачка към момчето. То явно се зарадва от този факт.
-Соварника... - каза залисано тя, оглеждайки момчето от глава до пети любопитно. Явно беше от нейния дом.. Заначи поне не беше сам-самичка там... - Мисля че е някъде нагоре... Ако искаш да повървим, да го потърсим? - несигурно предложи момичето и отново се усмихна.

Бяха на около метър, ако не и повече един от друг... Напълно нормално - Силвърайс не е била сред най-общителните, точно като Кейдън. Момчето не говореше много, но Лили нямаше намерение през целия дълъг път да мълчи. Едва се бяха изкачили малко нагоре, когато момичето погледна надолу:
-Доста е високо. - обяви тя и леко потрепери..-Нали нямаш страх от височини.
Кейдън не отговори. Просто вървеше и мълчеше. Момичето реши, че е нормално да е малко смутен, но пък чак да не обелва дума...
-Хей. - подвикна тя, точно като пътя започна да се стеснява и Кей избърза напред. - Сам ли ще вървиш? - попита тя. Не обичаше да не я чакат. - Все пак може ли да ме изчакаш, този път не е сред най-леките. - допълни тя, когато се изкатери по една скала. Скалата беше влажна и момичето се подхлъзна леко. Ръкава й се закачи за дървото и лилавата й блуза се разкъса, по-точно част от ръкава й се раздра. Тя погледна тъжно към блузата си и продължи напред, за да догони спрелия Кей докато не е забързал отново нагоре.

Кейдън беше малко повече от смутен. Не беше в негов стил да се проявява толкова груб и неосъзнат. Единствената причина да бърза толкова, бе желанието му да мине пътя без да поглежда колко точно е високо и да обмисля точно колко дълго би падал ако се подхлъзне случайно:
-Ай, прощавай...-рече Кей когато Лили се приближи достатъчно, че да го чуе.-Не съобразих-ще те изчаквам.-усмихна се мило и погледна с любопитство раздрания ръкав.
За съжаление не бе от типа хора, които ще кажат: "Съжалявам за блузата ти"-ако се съдеше по вида на неговата собствена, на тези неща той изобщо не обръщаше внимание.
Продължи няколко крачки напред, този път следейки дали момичето не изостава и събра необходимия кураж да се врътне леко и да попита:
-Имаш ли твоя си сова горе?
-Не.-отвърна Лили.-Още не съм си купила.
"Добре...значи не съм единствен", помисли си той:
-И ти ли ще си я поръчваш после?-попита с приповдигнато настроение.
-Не знам. Може би родителите ми вече са я поръчали.
Последните думи малко смутиха Кей, напомняйки му дълбоката празнина, която отсъствието на семейство му бе оставила и той извървя следващите няколко метра в мълчание. Сетне обаче си спомни най-важния си въпрос за момента:
-Но училището има свои сови, нали? Мога да използвам една от тях...
-Да, естествено.-отвърна Лили веднага. Дали училището има сови...що за глупав въпрос? Момичето не побърза да си прави заключения-вместо това попита:-На вашите ли ще пращаш сова? Аз им изпратих още щом пристигнах. Иначе досега да са изпратили целия щаб на аврорите да проверява какво ми се е случило!-пошегува се тя, но веднага забеляза, че бе предизвикала още по силен смут у Кейдън, който побърза да кимне.
-Не. На друг човек.-отговори кратко той и продължи напред.
Ако Кей продължаваше със странното си държание, скоро момичето щеше да си направи няколко много лоши извода за него и интелектуалния му потенциал. Той обаче сякаш не отбеляза този факт и продължи да върви замислен нагоре.
Изведнъж рязко спря и Лили бе на косъм да се блъсне в него или по-лошо-да полети надолу:
-Виж!-възкликна той, сочейки нещо на земята.
Лили се приведе, за да види малко кафеникаво петно на пътеката. Кейдън доби учуден вид и разгледа любопитно пропастта около тях, тъй сякаш изведнъж бе забравил, че се страхува от височината. Явно видя нещо, тъй като изведнъж се приплъзна надолу, стряскайки момичето, което, от резките му движения, отсъди, че се е подхлъзнал. Лили се приближи към ръба и погледна разтревожено надолу, за да види Кейдън, държащ с два пръста трупа на малка бяла сова. Неясно защо момчето изглеждаше очаровано от находката си:
-Няма видими следи от нараняване.-провикна се той, тъй сякаш това бе изключително важна информация, а той бе детектив на мястото на престъплението.-Мислиш ли че е било сърдечен удар?
Кейдън очакваше Лили да се съгласи с неговото становище по причината за смъртта, но тя явно имаше информация, непонятна за един мъгълокръвен магьосник...

ПП: Може би малко прекалих с дължината... Позволих си да вметна мисли и думи за твоя герой-ако има проблем кажи и ще го поправя веднага

Лили се наведе, сякаш за да се убеди в учевидното за повечето магьосници. Разбра, че Кей не е отраснал в магическия свят, или поне че не си е имал работа с черни магьосници. Лицето й помръкна.
-Кей, - започна тя - виждаш ли, няма никакви ввъншни белези..
-Да - прекъсна я момчето - за това е сърдечен удар.
-Не, Кей. - прекъсна го на свой ред Лили. - това, която виждаш не е сърдечен удар. Ако я изследваш, ще видиш, че й няма нищо, никакви фактори за смърт... - очите й се насълзиха леко. - Сигурна съм, че след няколко месеца прекрасно ще разбираш от какво е починала совата...
-Удар е! - възпротиви се момчето. - няма какво друго да е!
-Не е удар, а Авада Кедавра! - почти изплака момичето.
Кей явно не я разбра напълно, все още залисан от теорията за напълно естествено развитие на нещата, без чужда намеса...
Момичето се изправи и отиде до пейката малко по-нагоре, където беше равно. Без да поглежда Кейдън тя се провикна с треперещ глас.
-Ти я оглеждай, аз ще те изчакам тук.
Непосилно беше за Лили да стои до совата. Малка, беззащитна, мъртва.... Точно както беше намерила брат си, проснат на пода до леглото, мъртав. Не обичаше да си спомня тази история и като видя, че Кей все още държи совата, просто упря лаки в колената си и закри с лицето си в дланите си. Стоята така, докато....

Лили се усмихна леко. Взе шоколадчето и го огледа, малко притеснено. После реши че няма какво да губи - авада кедавра убива всичко.
-Благодаря. - процеди тя. - Особено помага при среща с диментор.
Кей се усмина радостно.
-Само че аз не съм видяла диментор. - подсмихна се тя.
Кейдън протегна механично ръка, за да й върне шоколадчето. Момичето го изгледа учудено. За това постави шоколадчето м/у двете си ръце и само след минута то беше се разтопило ( с помощта на магия). Момичето се изправи и тръгна към него, за да му го подаде, обаче Кей заотстъпва назад. Лили хвана намека и го подхвъри към притежателя му. Опаковката обаче не издържа и се скъса на см от лицето на Кей. В резултат момчето беше цялото в шоколад, по-точно лицето му.
И двамата изпищяха.
-Аз много съжалявам - пророни невярващо момичето.
Кей я погледна тъжно.
-Чакай. - добави тя и насочи пръчката си към него.
-А, не не! - започна Кей.
-Стой и не мърдай. Агуаменти! - топла струя вода се изстреля към лицето му. Тя отстрани шоколада. Много бавно и внимателно. И Кей пак беше чист. - Аз, ако искаш ще те оставя да продължиш сам - започна момичето. - Явно ти създавам само неприятности. - Допълни тя и отиде към пейката, да си вземе мантията и да се върне надолу, когато видя до нея писмото. Погледна го. Печата, беше й познат... Вдигна невярващо писмото.
-Кей, знаеш ли чий е този символ? - попита момичето, все още гузно че го е изцапало със шоколад.

-Кей... - започна сподавено Лили. - Чудсно разбирам какво искаш да кажеш, ама пропускаш две неща... - усмихна се тя лъчезарно. - Ти си мислиш че ние не можем да сме я убили, но Авада Кедавра е магия, забра.....
-Какво от това? - прекъсна я нетърпеливо Кей. - това че сме магьосници не значи, че...
-КЕЙДЪН! - почти извика момичето, но запизи приветливия си вид. - Ако някой реши, може веднага да да ни натопи. Начина по-който е убита е страшен. Навярно си чувал и чел за непростимите проклятия... - момичето кимпа уживено. - И знаеш, че Авада КЕдавра е сред тях.. - отново кимане. - Е могат да ни изключат...
Кей я погледна невярващо.
-Хей, спокойно де. - удмихна се отново Лили. - Така или иначе писмото ще стигне, а совата... е ще я оставим тук... Никой няма да я намери, бързо ще я почисти магията за отпадъци. - момчето кимна, малко учудено и й даде знак да продължи.
Лили си пое дъх, за да довърши започнатоия разказ, ала не успя - Кейдън изпищя. Пухкавелкото на Лили го беше изненадало в гръб и Кей бе паднал на земята.Момичето се обърна и се изненада, като видя, че Кей едва не се опитва да удуши малкото животинче.
-Недей! - извика отчаяно тя,а писмото падна в реката. Нямаше страшно за писмото, то така или иначе щеше да стигне до получателя си. - Моля те, Кей! Спри. - допълни тя без да се доближава, туко виж започнал да души и нея....
-Пухкавелко! - в миг извика тя - Разкарай се оттук!
Послушно малкото пухкаво същество обърна гръб и тръгна да си отива.
-Добре ли си? - попита учудено момичето. -Какво стана? Пухкавелко искаше само да го погалиш, нищо повече. - допълни тя малко ядосано, че Кейдън едва не е убил единственото познато нещо за Лили в академията за сега. - Извинявай. - допълни тя, съзнала, че явно Кей не обича животните...

Момичето останало по-назад стисна очи. Защо това момче така успяваше да зададе най-неприятните въпроси?
-Бях споменала, че когато видиш диментор те тъпчат с шоколад... Когато убиха брат ми, не казах на никого, но магията мина на милиметър от мен.... Оттогава шоколада ми напомня на такива неща, или се сещам истории с диментори... Иначе обичам всякакви други сладки и шоколадови неща, не и шоколад в чистата му неподправена форма, е освен в редки случеи чист черен шоколад.. - замислено обясни тя. - Други въпроси? - попита тя отново усмихната, сякаш забравила малко по-лошото си настроение, опитвайки се да настигне Кей.
Момчето не бе чула и думица от краткия разказ, и по-добре за него. Имаше още доста път до соварника. Лили неотлъчно следваше Кей, ако щеше да се губи, лили предпочиташе поне да не се губи сама.
Вече започваше да разБира едно - Кей не е от най-обикновените 14годишни магьоснически деца. Бързо разбра, че е мъгълокръвен, но какво от това, нейната ситуация с чиста кръв не бе по-розова. Няколко въпроса обаче започваха да се загнездват в главата й.
-Кейдън.-започна тя.
-Да? - отговори момчето без да спира или да се обръща.
-Разкажи ми за живота си в мъгълския свят. - помоли тя.
Наистина я интересуваше, какъв е живота там във всяко едно отношение. Надяваше се че ще получи изчерпателен отговор, но като погледна пак към Кей се зачуди дали ще чуе и дума...

-За моя живот?! - учудено повтори момичето.
-Да, точно така. - кимна й увепително и все така усмихнат Кей.
Лили се поусмихна, леко поруменя и започна:
-Попринцип моя живот е като на всяко едно 14 годишно момиче, дете на магьосници.
-Попринцип. - натърти Кей, като истински детектив
-Аха... - отговори момичето и го се усмихна лъчезарно.
-Значи не е така, щом е само попринцип? - настоя уверено Кейдън.
-Да... - леко сведе глава момичето. - Родителите ми често пътуват, напоследък се виждах по-рядко с тях и сега, като започна училище, ще стане още по-рядко... Е усвен ако някой не реши да напада училището и не изпратят целия щаб аврори да ни пазят - засмя се тя - Което естествено няма да се случи, при две толкова отговори директорки. - Кей я погледна обвинително, че така сменя темата, за това Лили се почувства длъжна да продължи - Попринцип в началото нощно време идваше баба, обаче мен не ме беше страх сама, просто бях на 5 и всички си бяха втълпили, че немога да се пазя....
-Не е било само мисъл, а истина. - подсмихна се Кей.
-Ееее - засмя се момичето накрая.
Вървяха още доста, а нямаше и следа още от соварника... Имаше доста път, защото това беше възможно най-дългия, но и най-красивия път натам - покрай реката на мечтите. Бяха изминали още няколко крачки, когато Лили се спря и седна на един камък, запленена от наистина вълшебната гледка на спискащият се водопад.
-Не е ли красиво? - усмихна се тя, обръщайки се към Кей.

Лили се усмихна. Беше мислила в какво да се запише, но смяташе, че все още е рано.
-Смятам да запиша ЗСЧИ и Билкология, а може би и отвари. Мама и татко държат на ЗСЧи и Отвари и то много - нали са авророи и тайничко се надяват и аз по същия път - усмихна се тя на въпросителния поглед на Кей.
Вървяха все по-нагоре и по-нагоре... На Лили й се струваше, че тази кула има крака и бяга от тях, когато нещо прекъсна потока на всякакви мисли. Това беше малко птиче, лежящо неподвижно на земята.
-Кей виж! - извика тя.
Момчето се приближи предпазливо, после хвана с два пръста птичето, то изписука тихо.
-Живо е! - възхити се Лили.
Но в същия момент мъничкото създание затвори очички и се отпусна в ръката на Кей.
-Спи. - усмихна се той със светещ поглед.
Лили го "прегледа" с поглед, после и с магия, и явно нямаше счупено или навяхнато.
-Все още е малко и е паднало от гнездото си. - обясни Лили, по-скоро на себе си. - Виж! - посочи Лили към едно гнездо. - Мисля че е от там.

-Уингардиум Левиоса!
Кей усети как нещо го хваща, магия може би и се задърпа.
-Кей! - извика Лили. - Моля те спри да мърдаш, ще те изпусна, ако не престанеш.
Кей се обърна, точно за да види как птичката го клъвва по крака. Той се изви, за да отбегне поредното клъвване.
-Не съм толкова добра - изнерви се Лили и махна малко по-рязко с пръчка. Кей се устреми към дънера.
-ЛИЛИ! - извика той, в отчаян опит да оцелее. - Искаш да ме убиеш ли?!
Лили се стресна и махна отново. Птичката, като хипнотизирана тръгна след Кейдън към Лили.
-Това птиче май много те хареса. - засмя се Лили, като вече освобождаваше здравостъпилия на земята Кей от магията.
Момчето погледна ядно към птичката. Лили забеляза това и подметна:
-И нея ли ще хвърлиш в езерото като моя пухкавелко?
Погледа на Кей светна от идеята, но момичето се засмя с думите:
-Ако хвърлиш и нея аз ще хвърля тебе.... - естествено, Лили нямаше да го хвърли в реката, или от някой пропаст,шегуваше се, ама можеше до го поизмокри с магия, и то доста.
-Ти все пак го върна на майка му. - усмихна се тя накрая. - Рано или късно майката ще разбере това и ще ти е благодарна, дори и да не го разбере пак ще ти е благодарна че си й помогнал - кимна обедително тя.

-През гората. - изненада го Лили. - Мен не ме е страх от едно вълче.. - каза тя, като потрепери леко. - Надявам се теб да не те е... - усмихна се притеснено тя.
Двамата тръъгнаха през гората. Вървяха и се оглеждаха. Нямаха представа какво има в тази гора, нямаха идея въобще в правилната посока ли вървят...
-Кей... - прошепна тя.
-Мх... - получи в отговор.
-Това там каквото си мисля ли е?
Кей подскочи и погледна натам. В този момент едно листо падна в/у рамото му и той направо извика.
-е нямах предвид да подплашиш малката кошуто. - подразни се Лили.
-Съжалявам... - измънка под носа си Кей.
Лили обаче не го слушаше. Беше запленена от красотата на един еднорог... Красив, със сребриста грива. Момичето се приближи и го погали.
-Кейдън, ела на сам... - подкани тя - Няма да те изяде...

Той виждаше, как Лили се радваше на еднорога. Усмихваше се. Лили явно наистина хареса еднорога.
Тя се притесни, обаче, че трябва да остави сам Кей, могже би, ззащото можеше пакк нещо да го погне.... За това се приближи. Видя го на дървото, на клона. Усмихна се.
-Там харесва ли ти?- попита тя мило. После срещна погледа му. В нейния е четеше радост - не всеки ден срещаш еднорог, който така да те хареса. - Кей... виждаш ли кулата? - попита накрая тя, все още обзета от радост към еднорога... - Наблизо ли е, или сме объркали пътя?-попита тя усмихнато.