Разпределението на ученици

Лариен Влиза смело, нищо не я смущава. Оглежда се, наоколо всичко е тъмно. Свикнала е. Сяда на стола, но изведнъж я побиват тръпки...Всичко става зловещо..забързано. Разни сенки я наобикалят, после изчезват. Объркано е...
Изведнъж тя се озовава в замъка на семейството й. Изплуват спомени...кървави спомени. Ужасът я връхлетя!
. . . .
Оставаха по-малко от два часа
до разсъмване, когато ужасен писък ме изтръгна от неспокойната дрямка. Цялата нощ бе огласена от
писъци и войниците биха тревога, от всяка кула долиташе силното необуздано дрънчене на стари камбани.
Баща ми ме сграбчи за ръката.
— Лариен, ела — каза той и
след миг издърпа халката върху капака в пода, отмести го и пъхна в ръката ми една голяма свещ от олтара. — Заведи долу майка си, лелите, сестра си и брат си, незабавно, и не излизай каквото и да чуеш! Не излизай. Заключи капака над главата си и остани там! Прави, каквото ти казвам!
Аз се подчиних незабавно, грабнах Матео и Бартола и със сила ги поведох по каменните стълби пред мен. Моите чичовци се бяха втурнали на двора, крещейки своите древни бойни викове, лелите ми се препъваха, припадаха и се вкопчваха в олтара, като не искаха да се поместят оттам, а майка ми не се отделяше от баща ми.
Баща ми бе изпаднал в истински потрес. Протегнах ръка към най-възрастната си леля, но тя се бе строполила в безсъзнание пред олтара, тогава баща ми гневно извика, блъсна ме в криптата и затвори вратата. Нямах друг избор освен да заключа капака, както той ми беше показал, да се извърна с трептящата свещ в ръка и да погледна ужасените Бартола и Матео.
. . . .
по-късно
. . . .
Навсякъде цареше тишина. Всички бяха мъртви. Мъртви. Знаех го. Дворът беше осеян с трупове. Изтичах обратно в параклиса. Грабнах в ръце главите на Бартола и Матео. Седнах и ги държах в скута си, ридаейки. Те изглеждаха още живи, тези отрязани глави, очите им проблясваха, а устните им дори помръдваха в безнадеждни опити да проговорят. О, Боже! Това беше повече, отколкото човек би могъл да понесе. Разплаках се. Изругах. Поставих една до друга двете глави в скута си, милвах косите им, бузите им и им нашепвах утешителни слова, говорех им, че Бог е наблизо, Бог е с нас, че той вечно ще се грижи за нас и ние сме в Рая. О, моля те, умолявам те, Боже, молех се аз в душата си, не позволявай да запазят усещането и съзнанието, което изглежда все още имат. О, не, не и това. Не мога да го понеса. Не мога. Не. Моля те.

Блекроуз е твоят дом.

Анастасия Лейн влези в стаята. Там имаше едно малко столче. Ана се досети, че трябва да седне и го направи. В мига, когато седна се сети, за нещо незабравимо. Беше на 6 години, когато се случи. Лежеше под масата и бършеше сълзите си. Чуваше вик и един женски глас. Това бе майка и.
-Немога да го направя! Остави мее...
-Ще го направиш! Иначе, ще взема дъщеря ти! - викаше един мъжки глас.
-Няма да докоснеш дъщеря ми! - продължаваше да се защитава майката.
-Така ли мислиш? Така ли мислиш? Искаш ли да ти докажа? Къде е тя? Ана! Ана... АНА!? Къде е тя? Криеш я от мен нали? Ще я намеря! - викаше с цяло гърло непознатият.
-Няма да пипнеш дъщеря ми! Скоро мъжа ми ще се прибере и ще те УБИЕ!
-Дотогава аз ще намеря дъщеря ти и ще я убия със собствените си ръце! Но къде е? Ана? Ана, покажи се! Ела да видиш какво ти нося. Чисто нова метла...
Момичето едва дишаше. Мъчеше се да не издава никакъв звук. Ако някой мъжа разбере, че е под масата щяха да я убият, а след това майка и. Не искаше това да се случва...
В същия момент в стаята влези баща и. Той познаваше този мъж. Видя го и...

Силвърайс те приветства! Поздравления!

Блекроуз те приветства!

Джесика прекрачи вратата на залата.Високотомерно огледа наоколо и сбърчи носле.Мястото не й допадаше.Видя стол в средата на залата и се запъти натам с горда крачка.Седна и като токов удар един спомен я връхлетя...

-Джесика!Не!-крещеше мъж с черна прошарена коса.
-Ще го убия!Ще го убия и окото ми няма га мигне!-икрещя Джесика и насочи пръчката си към някакво момче на пода.
-За Бога,та ти си едва на 12!-приближи се мъжът,но Джес каза бавно и студено:
-Не се приближавай защото не се шегувам!Ще го убия!
-Джес......чуй ме!Още си дете!Как ще убиеш човек!
-Повярвай ми!Може да съм на дванайсет,но вече имам едно убийство и не се страхувам да ги увелича!-продължи бавно да говори Малфой.
-Не ти е присъщо!
-Точно ти ли ще ме учиш как да се държа?!Ти за малко не уби Аманда!-прокънтя силно гласа на момичето.
-Обясних ти,че не е било нарочно!Майка ти ми....
-Не я намесвай!Точно нея не искам да намесваш!
В този момент момчето,което лежеше на земята се размърда.Джесика го погледна,а той я погледно умолително с думите:
-Убий ме!Не ме измъчвай повече!
Джесика не устоя на погледа му и извърна глава.Свали пръчката и каза тихо:
-Повече не ми се мяркайте пред очите!
След това оправи дългата си рокля и излезе от помещението....

Джесика отвори очи и видя,че все още се намира в залата,която й нашепна....

Вратата леко изкърца и вътре със студена физиономия влезе Касиди.Огледа всичко наоколо,а погледа й непрекъснато падаше върху стола.Не искаше веднага да сяда там.Може да е капан......Лестранж трябваше да са предпазливи.Красивите й очи обходиха отново цялото помещение.С нищо не издаваше,че има нещо зло.Протегна ръка към стола и ръкава от роклята й се спусна плавно във въздуха.Докосна стола и сякаш ток премина през мозъка й.Бързо се дръпна.Усети какво трябва да направи.Красавицата въздъхна и седна на стола.....

"-Касандра!Касиди!-викаше я някой сякаш отдалеч-Лестранж!Събуди се!
-Какво?!-изправи се мигновенно тя,но главата й сякаш бе станала няколко тона.
Облегна се отново назад и попита момчето,което седеше до нея:
-Какво става и кой си ти?
-Вижте!Сега сте преуморена и претърпяхте сил....
-Казвай или си мъртъв!-изсъска Касандра.
-Ами.....нека приятелката ви обясни!-стана момчето и излезе.
Лестранж огледа стаята.Цялата бе в бяло,а роклята й бе закачена сякаш във въздуха.Цялата бе изпокъсана.В стаята влезе човек,който й беше до болка познат:
-Какво става,Ребека?!
-Спокойно,Кас!Лекарят каза,че не трябва да се вълнуваш много!-отвърна Блек и седна на леглото й.
-Бека,искам да знам какво се е случило!!-повиши тон Касандра,но в никакъв случай нямаше тембър на студенина.
-Добре....-въздъхна Ребека и започна да говори-Днес,рано сутринта,си избягала от вкъщи!Знам...може да не го помниш,но е така!И тогава са те нападнали аврори!Белатрикс беше бясна!Но някакси си успяла да се измъкнеш!Не случайно учим в училище за смъртожадни!И тогава обаче и други смъртожадни са се притекли на помощ!Убили са всички аврори....но те го заслужават!Долни същества са аврорите!
Касиди се облегна назад.Сякаш в главата й изникна този сблъсък.Викове,светлини и падащи тела.Било е като битка,но с много малко души....."

Касандра рязко отвори очи.Косата й се бе спуснала около лицето,а тя бе навела глава.Извади огледало от джоба на мантията си и се оправи.Красивото й лице бе пребледняло.Красавицата сякаш бе станала призрак.Тогава залата й проговори....

Андромеда влезе уверено в стаята.Огледа се.Имаше някакви огледала и...стол.
"Явно трябва да седна там"-помисли си Анди и отиде до там.Настани се удобно.Отначало нищо не се случваше,защото тя бе оклумантка.Винаги бе със затворено съзнание,но накрая защитата й бе разбита-за първи път от както се научи.Изникнаха разни спомени:

"-Хайде,скъпа,опитай отново.-приканваше я баща й да се трансформира.Тя го направи.-Браво!Браво!-възкликна той и я прегърна.Бе едва на 13,а умееше да го прави отлично."

"Едно малко русокосо и сеноко момиченце стоеше пред огледалото.Бе на не повече от 6 години.Личеше си че умува нещо.Завъртя уморено очи и косата й стана бонбонено розова.Направи си прическа по същия начин и побягна навън"

"Едно червенокосо момиче стоеше и си говореше с някакво момче.Прегърнаха се за да се изпращат,когато върху тях се нахвърли едро шестнайсет-годишно момче.То ритна другия тийнейджър и го запрати в храстите.После се отправи към момичето,което беше Андромеда.То гледашв неразбиращо и малко преди да се осети какво става новодошлият я удари с всичка сила.Тя не заплака.Това бе гаджето й.Погледна го и изваги пръчката си.
-Сектусемпра!-извика тя и си замина."

"Беше на 13 години.С родителите й бяха на някаква тяхна мисия
-Скрий се тук-каза майка й-Не мърдай каквото и да става.Дори да имаме нужда от помощ стой тук.
-Добре-каза момиченцето,което бе свикнало с тези думи.
Родителите й я целунаха и тръгнаха напред.Там бяха пресрещнати от някакви мъже,които охраняваха нещо.Оформи се битка.Анди не виждаше какво става.Всичко утихна.Момиченцето погледна и видя двете тела на родителите си проснати на земята.До тялото на баща й имаше локва с кръв.Анди трябваше да им помогне.Скоро бе станала зоомаг.Трансфигурира се и отиде да извика подкрепление от приятелите им.Не проплака докато разказваше за телата,нито когато й казаха че има шанс родителите й да умрат.Тя просто не проговори.Стоеше с безизразен поглед в болницата и се бореше с болката по собствен начин-затворен начин"

Бека влезе с гръм и трясък в стаята.Беше блъснала с крак вратата.Извади пръчката си.Красавицата огледа всичко наоколо.Явно нямаше друг освен нея.Е....имаше някакъв стол на който явно трябваше да седне.Приближи се и седна.Най-красивия й спомен дойде в ума й.Първото й убийство....

"-Е,Бека!Хайде убий ме!-говореше жена,която седеше на земята-Виж.....нямам пръчка!
-Съмняваш ли се в мен?-студено я попита Ребека-Мислиш ли,че няма да те убия?
-Оо....да!Съмнявам се!Та ти си само на 13......дете си!-отвърна жената,със самоуверен глас.
-Значи не ме познаваш!-отвърна загадъчно и тихо Ребека-Аз ще служа на Черния лорд....просто сега съм...не достатъчно голяма!
-Страха ще те победи!Усещам го!Аз съм член на Ордена на феникса,а някакво момиченце ще ме заплашва!-изправи се жената.
-Тонкс....ти опожари фамилията ни!Как не се срамуваш от себе си!-подсмихна се зловещо Бека.
-Малката...не съм в настроение за шегички!-отвърна злобно Нимфадора.
-Сега вече съм малката!Браво....но скоро ще правиш компания на Господ!-продължи да се усмихва Бека
-Да....а ти ще гниеш в ада!
-Ще съм дясната ръка на Дявола!Нещо против?Не мисля!
Нимфадора присви очи и се метна към пръчката си.В мига в който се изправи Ребека извика:
-Авада Кедавра!
Зелената светлина се отрази в очите на жената,която падна с тъп звук на земята.Бека се подмисхна и прибра пръчката в якето си...."

Рик прекрачи залата.Видя столче в средата и се подсмихна тайнствено.Усещаше,че разпределението щеше да е по-различно.Чаровната му усмивка сякаш се отразяваше в огледалата на залата.Малфой се приближи до стола и седна.В ума му изникна един спомен с който се гордееше...

-Рик?Рик,къде си?-викаше го икономката му.
Малфой се беше скрил в гардероба й заедно с магическата й пръчка.От малък той умееше да се крие и да бъде лош.
-Рик!Ще викна майка ти ако не се покажеш!-продължи да вика икономката.
Малфой беше на десет.В главата му се въртеше само едно заклинание,което обаче не знаеше какво прави.Родителите му се опитваха да го предпазят от тъмната страна и момчето не знаеше какво прави проклятието "Авада Кедавра".
-Риик!Моля те!Покажи се!-започна да се изнервя икономката.
Ричалд се подсмихна зловещо и отвори тихо вратата на гардероба.Икономката се обърна и въздъхна с облекчение:
-Рик,защо се криеш така?!Изкарах си ангелите!
-Може ли да пробвам една магия?-мило попита Рик и пусна чаровната си усмивка в действие.
-Не знам....-поколеба се жената-Е...добре,но гледай да не стане някоя беда!
-Няма....магията не е опасна!-продължи да гледа мило Малфой.
-Добре...давай да видим!
-Авада Кедавра!-извика момчето,блесна зелена светлина и икономката падна мъртва.